Нерон - Казаков / Необузданият 1-2-3 / Всяка неделя

Това са негови думи: Скромността краси глупака!
Повтаряше ги непрекъснато, сякаш за да им повярва и той.
Казаков беше един от хората, които най-трудно могат да се опишат. Непрекъснато играеше, казваше ти дори, че играе - с едно бързо, хитро намигване.
Но не беше никакъв хитрец, нищо подобно. За нищо не умееше да се пазари истински, макар да правеше такова впечатление. Просто искаше да не го взимат за глупак. Говореше, говореше - стигаше до крясъци, преминаващи за малко във фалцет, и сетне внезапно започваше да шепне. Тези, които не го обичаха, а те бяха много повече, го смятаха за луд - е, не толкова, колкото Генко, но там някъде, наоколо, това беше удобно за тях, понеже какво да му завиждаш на „различния”, той си е наказан, нали, въпросът със завистта отпада автоматично.
Нерон беше от хората, които обезателно трябва да освободиш от външното, като обелиш кората на предизвикателното, арогантното, понякога дори налудното - отдолу се появяваше нещо различно. Един непрактичен, лесно плашещ се човек, не особено възрастен. Хитреците, които искаха да го измамят, го смятаха за пресметлив, за да им е чиста съвестта. Веднъж изчезнаха двайсетина картини от негова изложба в Париж, вече беше направил име там, търсеха го, мнозина решиха, че организаторите са ги присвоили, в ония времена понякога се случваха подобни неща. Той спомена веднъж-два пъти за това, и повече не отвори дума, а хитреците си обясниха това с огромната му продуктивност - сякаш заран е намирал картините готови до леглото си.
Пресметлив, нали, обаче все купуваше някаква земя в Божурище, после се оказваше, че е без нотариален акт, превръщаше някакъв сайвант в ателие, където мръзнеше като куче, така казваше, после историята се повтаряше. Първото интервю, което направих с него, е заснето в поредния пущинак в Божурище, край един огън.
Доста време главно ние с Аксиния Джурова се занимавахме с него. На първата му голяма изложба на „Раковски” заведох Славков, а сетне и Джагаров, и той му помогна най-сетне да получи нормално жилище в „Люлин”. Където пък се разиграва другата история, която ви предлагам.
Аксиния направи много за него, тя все го гледаше някак изпитателно, сякаш очакваше докъде ще стигне той с думите си, но беше съвсем наясно със стойността му. Мисля, че по онова време беше сама в това отношение. Големите му закрилници се появиха много по-късно, когато вече му трябваха - или те поне си въобразяваха, че го иска - големи търговци.
Пълен текст:
vsyakanedelya.com/news/92