ПРОМЕНИ ПЕРСПЕКТИВАТА СИ с Людмил Стефанов | Епизод 347

[@petyapetrowa1417]

Този господин е толкова приятен за слушане.

[@EwaCwetanowa]

❤

[@EwaCwetanowa]

❤

[@EwaCwetanowa]

❤

[@EwaCwetanowa]

❤

[@ТаняДимова-з4й]

Благодаря за точните въпроси и много ясно поднесените отговори! Разбираемо, достъпно и много полезно!

[@galinacvetanova8402]

❤Благодаря!Намерих много важна информация за себе си

[@user-d3f1n1t3lymayb3]

16:12 Посветено на всички, които ще кажат: 'Това не се отнася до мене!' не е подзаглавие на стихотворение, а мотото на 'Приказка за стълбата', сатирична творба (последната) на Христо Смирненски, написана през 1923.

[@listche123]

- Кой си ти? - попита го Дяволът… - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие. - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие… Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци. - Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка. - О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме! Дяволът се усмихна: - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам. - Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си. Дяволът пак се усмихна: - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си! - Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека… - Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини! Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна: - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя! Момъкът спря и се вслуша: - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят!… - И той пак се затече. Дяволът пак го спря: - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти! Момъкът отчаяно махна ръка. - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя! Дяволът: - Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи! Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни: - Виж голите им кървави меса. - Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози! През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си! - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци… - Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си. Момъкът махна ръка: - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко! Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола: - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко. - Напротив - най-щастливият! … Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си. Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: - Да бъде! Вземи ги! … И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. - Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. - Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

[@ilonataneva2361]

Благодаря ВИ,за изключително компетентният ГОСТ🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏🙏👏👏👏👏👏👏👏👏👏👏👏👏👏✌️

[@pospalankapospalanka925]

Благодаря от сърце! Това е тема, която в момента ме вълнува изключително много ❤

[@TheAnanikolova]

Интересен събеседник и тема, но рекламите през 2 минути го правят трудно гледаемо